ЧАСТНИ ПРЕДПРИЕМАЧИ В НАУКАТА

Професор д. ф. н. Иван Кацарски,
Институт за изследване на обществата и знанието при БАН



Тук искам да поставя проблем, колкото стратегически важен, толкова и злободневен – ролята на държавата и на частния бизнес в специалната сфера на научните изследвания и висшето образование. В това отношение стоят много открити въпроси. Нужни са обстойни наукометрични изследвания, които изискват време. Но време нямаме; както често се случва у нас, политическите решения и действия изпреварват обективния анализ и компетентната дискусия. Не от днес или вчера Българската академия на науките е под обстрела на лица, кръгове и дори институции, които използват за тази цел завидното си влияние в немалко медии, включително и държавни. Към края на 2009 г. атаките срещу БАН започнаха да се превръщат в държавна политика. Започна подготовката на хирургическа интервенция „с местна упойка”: пациентът бе поставен на гладен режим, при който в началото бе преценено като наложително и „здравословно” да му се отрежат 10 милиона лева от бюджета за 2010 година. И това се случи въпреки изводите от одита на Европейската научна фондация, която даде много добри оценки за повечето научни звена в БАН, но в същото време отбелязa като основен проблем недостатъчното финансиране. В средата на миналата година бюджетът на Академията допълнително бе орязан драстично, в резултат на което организацията бе принудена да свие дейността си, като от това пострада и изпълнението на нейните международни проекти. В състоянието на все по-тежък гладен режим през 2010 г. БАН провежда болезнена реформа, която обаче не е по вкуса на правителството. Предприета бе следващата решителна стъпка: Законът за БАН, внесен в Народното събрание от политическа партия ГЕРБ, би дал началото на замислената хирургическа интервенция, която по същество ще ликвидира БАН като национална научна институция.

Но днес е много по-ясно, отколкото преди година: процесът няма да приключи с тази институция. След нея идва ред на държавните университети, от които „бизнесът” е все по-недоволен. Промени в науката и висшето образование са необходими. Но към тях се пристъпва варварски – без да се зачита мнението на академичната общност (дори и европейската!) и в услуга на тесни, но влиятелни заинтересовани кръгове и групи. Тържествуващата наглост е глуха за обичайния академичен тон и аргументи – колкото и убедителни да са те. Може би ще се ослуша, ако заговорим за някои от нейните тайни.

Ситуацията в науката и висшето образование у нас е съвсем различна в сравнение с тази в икономиката на България: на фона на преобладаващо частната икономика в научните и образователни институции голям превес има държавното финансиране. Това е особено характерно за областта на природните и техническите науки. В тази сфера научните институти и изследователски центрове, които имат ясен публичен образ и сериозно присъствие, са почти изключително в системата на БАН, Селскостопанска академия и към различни държавни структури. Частните научни организации, които имат ясен профил са незначителен брой. Напротив, повечето от тях присъстват в глобалната мрежа съвсем маргинално – само с имена и адреси (както и при много фирми, те често са фалшиви), без собствени интернет страници.

В областта на социалните и хуманитарните изследвания картината е твърде различна. Въпреки превеса на бюджетно финансираните организации и въпреки, че и тук се срещат частни организации фантоми, присъствието на частно финансирани институти, центрове и др. е значително. Те имат силни позиции в медиите, в политическите и административните среди и структури. Те присъстват в публичното пространство практически всекидневно и в много по-голяма степен, отколкото държавните научни организации.

Съществуват вече немалко частни висши училища. И при тях обаче се наблюдава същата тенденция – застъпените в тях дисциплини са почти изцяло в областта на социалното и хуманитарното знание. Най-силно представени са икономически дисциплини, публична администрация, право, история, социология, английски език. Появяват се и курсове по антропология, театрално и други изкуства, по евангелистко богословие. Частни висши училища със социално-хуманитарен профил си присвояват титлата „университет”, въпреки че не предлагат обучение по основните природни науки (физически, химически, биологически) и технологии.

Заслужава си да се замислим над парадокса: частна икономика – почти пълно държавно финансиране на изследванията и обучението в природните и техническите науки. Претенциите на бизнеса към науката и образованието са все по-големи и по-натрапчиви. Но защо самият той се е отказал да се нагърби със собственото си научно и технологично развитие? Защо няма частни технологични институти и университети? Защо не се развива партньорство между българската наука и образование, от една страна, и българския бизнес, от друга? Очевидно дръзките претенции се съчетават с импотентност.

Както вече отбелязах, в сферата на социалните и хуманитарните науки частните инвестиции имат значим дял, а захранваните от тях институции активно присъстват в публичното пространство и държавните структури. Всъщност тези частни изследователски институти, центрове и университети са създадени почти изцяло чрез външни за страната източници на финансиране.

Защо частните инвестиции в наука и образование се насочиха в такава област, която сама по себе си сякаш обещава твърде малко като възможност за печалба? Нали най-голям финансов ефект може да се очаква от технологични иновации, които предполагат вложения тъкмо в изследователската сфера, която е най-силно пренебрегната у нас? Много частни организации са чисто и просто потребители на средства, от които спонсорите не очакват пряка финансова възвръщаемост. На какво дължим тази странна „щедрост”?

Първо, природните и техническите науки изискват огромни инвестиции, докато социалните и хуманитарните са съвсем скромни в това отношение. Във втората група дисциплини може да се постигне доста с малко средства.

Второ, веднъж създадени, някои частни организации печелят и от вътрешни ресурси на България – от държавни субсидии за обучение на студенти, от студентски такси, от разработване на държавно финансирани проекти. Значението на този фактор нарасна особено след влизането на България в Европейския съюз. Преди това западни фондации и други донори пряко финансираха частни организации в социалните науки и образованието. След това силно нарасна ролята на европейското финансиране през българските държавни структури. Нарасна интересът към разпределяните чрез държавата субсидии и за контролиране на разпределителните механизми. Естествено, по-ожесточена стана и атаката срещу „съперниците” – често изнемогващи от безпаричие организации с бюджетно финансиране.

Трети фактор е особената природа на социалните и хуманитарните науки. С тях са свързани непосредствено визиите, идеологемите и проектите, конкуриращи се за едно или друго бъдеще на всяко общество. Какво да бъде то зависи до голяма степен от доминиращите идеологически нагласи на елитите, от представите, ценностите и нормите, възпитавани у младото поколение, от доминиращите в медиите и публичността възгледи за миналото, сегашното и бъдещето. Поради това социалните и хуманитарните науки имат силен, макар и неподдаващ се на пряко измерване, ефект върху развитието на обществото. Какви ще бъдат тези науки е изключително важно, защото те крият потенциал както за легитимация на властта и господството, така и за тяхната делегитимация. Залогът е особено голям в общества на кръстопът и в процес на дълбока реорганизация като източноевропейските след краха на социализма. Заложени са не само интересите на вътрешни сили и кръгове, но и основни геополитически интереси и проекти.

Но има ли нещо лошо в това, повече научни и образователни институции да работят в полето на социалните науки и хуманитаристиката в България? По принцип срещу това не може да се възразява. Нещо повече, би трябвало да предположим, че повече организации биха спомогнали за по-широк плурализъм на теоретичните перспективи и следователно биха допринесли за идейното и културно многообразие в нашето общество.

Точно това предположение обаче се оказва несъстоятелно. Вместо плурализъм и идейно многообразие, частните научни и образователни институции масивно прокарват една основна теоретична визия и идеологическа доктрина – неолиберализмът. Неговата позиция е добре позната и у нас – не само като теория и пропаганда, но и като държавна политика: минимална държава, която се оттегля от регулирането на икономиката; ниско данъчно облагане на богатите, осъществено в крайна форма чрез въвеждането на плоския данък; въвеждане на пазарни механизми в сферата на науката, образованието и културата при остатъчно бюджетно финансиране на тези сектори.

Но нека се опитаме да разберем по-добре какво представлява този сорт „доброжелатели” на българското образование, наука и БАН.

Ярък и безспорен лидер на пазарния фундаментализъм у нас е Институтът за пазарна икономика (ИПИ). Той определя своята мисия така: „...да развива и защитава пазарните подходи за преодоляване на предизвикателствата, пред които гражданите на България и в региона са изправят. Тази мисия се преследва още от 1993 г...” (http://ime.bg/bg/articles/misiq-i-celi-na-ipi). Идеалът му е „повече стопанска и индивидуална свобода” (http://ime.bg/bg/dareniya).

Очевидно според ИПИ съществуването на БАН е голяма заплаха за стопанската и индивидуалната свобода. Изпълнителният директор на института Светла Костадинова препоръчва „приватизация на много от имотите на БАН, което ще донесе приходи и ще намали разходите за издръжка”. „Крайната цел трябва да бъде... изцяло прекратяване дейността на БАН, така както е в момента... академията на науките може да продължи да съществува, но като почетна институция, чиято цел да не е правене на наука, а по-скоро посредник между науката, частния сектор и обществото” („Наука или държавни пари – нужен е избор” , ИПИ, статия от 9.10.2007). Подобно „разгромяващо” четиво е и статията на стажанта в ИПИ Йордан Джамбазов „Длъжни ли сме да издържаме БАН?” (В-к Сега от 18.11.2009).

Но кои са тези лица? Трудно ще откриете нещо от рода на биографични справки или CV. Все пак за изпълнителния директор се знае, че е магистър по икономика от 2005 г. Но какво високо самочувствие за един магистър! Другите членове на „екипа” на ИПИ показват същата завидна наглост, въпреки че са напълно анонимни в академичните среди.

Луди ли са тези хора? Болестна маниакалност ли ги движи, когато пишат и говорят? – Не! Това са индивиди, които изключително рационално калкулират своите действия. Каква е тяхната „мисия” можем да разберем, като си отговорим на въпроса: Кой стои зад тях и на кого служат те? Но за това – малко по-нататък.

На втора линия, зад „екипа”, се разполага т. нар. „редакционен съвет”, който „определя теми за изследвания и осъществява контрол на качеството на публикациите на ИПИ”. Негови членове са вече по-известни имена като Георги Стоев, Георги Ангелов, Красен Станчев, Лъчезар Богданов, Георги Ганев и др. Всички изповядват краен икономически либерализъм и разбира се искат всичко да бъде предложено за продан – здраве, наука, образование, култура. Трима от тях заемат ключови позиции в други частни „мозъчни центрове” - Институт „Отворено общество” и Центъра за либерални стратегии. Да не говорим за безбройните натрапчиви изяви на тези хора в най-влиятелните медии!

Подобно масивно агресивно облъчване на обществото е заплаха за плурализма на идеи: една крайна доктрина е на път неофициално да се превърне в официална държавна идеология. „Какво от това? – биха отговорили социалдарвинистки настроените пазарни фундаменталисти. – Влиятелни и силни са тези, които са се доказали като ефективни”.

Но нека се опитаме да разберем, защо „екипът” и другите сътрудници на ИПИ са с такова високо самочувствие? Защо имат толкова голямо влияние в обществото и медиите? Дали науката или друго нещо е тяхната опора и твърдина? До голяма степен ще можем да си отговорим на тези въпроси, когато разберем кой управлява ИПИ.

Институтът се ръководи от впечатляващ Съвет (http://ime.bg/bg/articles/syvet-na-ipi). Един от членовете му е подуправител на БНБ, а всички останали са лично ангажирани в големи частни компании. Особено силно са представени частните банкери.

Ето, че изведнъж се озовахме в прекрасния свят на едрия частен бизнес. Какво е ИПИ? - Научна организация или инструмент на едрия корпоративен капитал – или поне на част от него? Обвързаността му лесно може да се разчете в неговите проекти, лобиране, публикации. Може да се кажат много интересни неща в тази връзка, но тук нямам възможност да се разпростирам повече.

Ипизация на българската наука – това ли е бъдещето, което ни очаква?

Търговците вече са в храма. Но това не им е достатъчно. Дилърите искат още свещенически сан и одежди. Има ли сили българското общество да се справи с тази напаст?

Неолибералите и либертарианците не са наш патент. Неолиберализмът и днес има доминиращи позиции на Запад и в световен план, въпреки че кризата накара много от тях да се поукротят и замлъкнат. В западните общества винаги се намират достатъчно сили, които да противодействат срещу напъните на пазарния фундаментализъм. У нас, обратно, затъването в кризата прави неговите защитници още по-усърдни и нагли. Атакувана яростно, академичната общност изглежда уплашена и разединена. Но да се надяваме, че нейните съпротивителни сили не са се свършили.

Добре е да чуят нещо и политиците. Те, особено в лицето на правителството, изглежда са взели страната на ликвидаторите. Някои ще спечелят от партизанското „реформиране” на науката и образованието, но отговорните политици няма да са сред тях. Не само ще падат рейтинги и кредит на доверие. Управляващите ще имат нужда от професионални експертизи, но няма да има кой да им ги даде – поне в България. Освен това, навсякъде по света пазарните фундаменталисти са отрицателно настроени спрямо политиците и политиката. Според един от нашите, Красен Станчев, „ политиката е конкурент на икономиката и... е форма на грабеж” (Business Magazine от 18 ноември 2007). За радетелите на неограничения пазар добрите политици са онези, които покорно следват заръките на бизнеса.

Погромът над науката и образованието, който вече е в ход, ще бъде удар за цялото българско общество. Той ще предизвика още по-силен дисбаланс между бизнес, политика и култура, който и без това е вече сериозно нарушен във вреда на културата. Събирайки сетни сили, дано сме способни да предотвратим това, защото моментът е критичен и връщане назад няма да е възможно.

PS. Това е разширен и актуализиран вариант на текст, публикуван във в-к Дума от 4 февруари 2010 г.